Втори шанс: Повторението

Списание XPRESS - LifeStyle Magazine!



 

Втори шанс: Повторението


Има два вида хора: едните са изкоренили чувството си за вяра и не се доверяват на никого; другите са го запазили и развили до степен на глупост. Аз съм от вторите.

И днес се опарих жестоко. Но не, докато приготвям вечеря на любимия човек, а докато опитвах ястието, което той беше направил за мен – поднесено горещо върху сребърен поднос от думи. Изкусно изречени със затворени очи, слепи за заобикалящия свят. Толкова сладки, за да бъдат истински. Толкова красиви, за да са реални.

Не ги чувам за пръв път и вече съм развила имунитет срещу тях. В началото им вярвах, защото копнеех да ги слушам. Имах нужда да бъда уверена, че наистина съм значима за човека до мен, че съм единствена и незаменима. За някого – може би, но не и за него.

След време започнах да падам в пропукванията на приказните слова. Пътят им бе осеян с изненади, в които не бе приятно да се спънеш. Наивно реших, че всеки човек има своите слабости и аз трябва да приема, че това са неговите. Помислих си, че хората се променят. Вътрешно знаех, че чудеса не съществуват.

Първият път беше най-болезнен. Гледах лъжата в очите, а тя ми се усмихваше, опитвайки се да ме убеди в правотата си. Доведе със себе си втория шанс, който връзката ни заслужаваше. Очаквах, че ще го срещна само веднъж. Нямах представа, че за в бъдеще той ще се появява все по-често, маскиран със същото име.

Продължих да се крепя на вярата, че любовта е по-възвишена от грешките. Около мен се носеха гласове, които нашепваха, че истинското чувство не допуска подобни провинения, но не им обръщах внимание. Бях убедена в слабостта на човешката природа, която обаче беше достатъчно силна, за да преодолее сбърканите ходове в името на нещо свято.

Създадох си собствена приказка. Тя не отразяваше реалната история и изглеждаше като прекрасна книга, по чиито мотиви бе създаден не толкова добър филм. Моят филм. Постепенно се потопих в историята ѝ и започнах да ѝ вярвам. Слях се с героите и заживях техния живот. Но той не се вписваше в онзи, в който живеех в действителност. И малкото ми бягство заплашваше да се превърне в голямо изгубване.

Реших, че е време да се събудя. Никой сън не е толкова красив, за да ме накара да заспя завинаги. Сивотата на реалния свят ме плашеше, но вярвах, че съзнанието ми притежава богата палитра, която ще го оцвети с най-прекрасни краски. За пореден път ме крепеше вярата – същата тази, която ме предаваше.

Отгърнах следващата страница. Оказа се началото на нова глава. Поредна. Вече започнах да я чета и ми се иска да разбера какво се случва накрая. Но няма да оставя любопитството ми да ме подведе. Не бива да бързам, ако искам да стигна навреме. Противоречиво, нали?